Вятърът повяваше
песъчинките сухи в пустинята тъй ужасна.
Но никой не вярваше,
че картината ще бъде някак прекрасна...
Косите й заплетени,
не сресвани отдавна,
отвяваха се леко назад.
Мислите й отнесени
някъде в пустинята
загубени далеко пак.
Очите й блестяха
заради сълзата стичаща се отново.
Някакси лъщяха
виновно бе времето тъй сурово.
Тишината заглушена беше
от силния й крясък
ала устните й покрити бяха вече
със сухота и пясък.
Нямаше кой да у чуе
тя беше съвсем сама
с наглост успя да нахлуе
гадната безмилостна тъга.
Духът й пропадна от умора,
а звездите силно заблестяха
бе попаднала в затвора
надеждите й надалече бяха.
